My Certificate of Attendance
Everyone
The contribution
The main hall
Me as an Euro Deputy
Story in Bulgarian called 'To the Parliament and backwards'
ДО ПАРЛАМЕНТА И НАЗАД
Въведение:
Всичко започна сякаш на игра. Толкова набързо,че дори не се разбра кога сме тръгнали, пък за връщане и дума да не става. За изживяното думите, не че не стигат, а просто са безсилни пред това, което изживяха двадесет и пет ученика, съпътствани с неуморимите, упорити и най-вече европейзирани даскали... Освен да подметна някое от познатите междуметия от типа на ‘Ах’, ‘Уоу’, ‘Ех’ и ‘Леле’, то друго волеизявление на емоцията си не мога да ви предам.
Нашата крайна цел, мисията, с която бяхме вглъбени беше в Страсбург, но по пътя си до там се сблъскахме с измумителни прикючения, които изплувайки в съзнанието ми предизвикват сълзи...та то беше страхотия. Толкова емоции на куп, толкова необятни ширини и хоризонти, разкриващи се постепенно, толкова магически мигновени минути, такова вълшебство, базитащо се на житейския опит.
Гледам си снимките и си мисля ‘А бе, наистина ли ни се случи? Не е ли невероятно всичко това? Не беше ли толкова кратко, че докато го вкусиш и то вече се беше изплъзнало...’. Ма така е, казали са си го хората, че хубавите неща свършват бързо, пък да не говориме за тези, който дори не могат да се нарекат хубави, защото думата ‘хубав’ стои някак неравностойно на фона на вълнуващото прикючение.
За да не плямпам повече общи приказки ще започна със самото начало...началото, което всъщност не е началото на началата, но все пак е начало на пътуването, което разровичка душата ми и ме подтикна да пиша. Да пиша, за да изразя чувствата си, а не за да събудя интерес.
И въпреки, че даже заглавието не е авторски, ще разберете, че същината си е на място.
Ех, да започвам, а?
Приготовленията:
Е те това си беше началната тръпка от непознатото и неочакваното. Всички знаехме за какво се готвим, къде отиваме, защо отиваме, но никой не бе наясно какво всъщност представлява целия този филм.
Всичко започна един следобяд, когато точно влезнах в училище и още на партера срещнах Жени. Тя предвидливо ми каза да не викам, нито да скачам и да обезумявам. Докато чаках веста и сърцето ми се вълнуваше като на първа среща. Започнах да ставам неспокойна, нервна. Жени ми каза: ‘Госпожа Василева организира пътуване до Страсбург, до Европейския парламент. Поканили са ни оттам да представиме България. Трябва наистина да си сериозна и опорита.’ Дори не я изчаках да се доизкаже, беше ми невъзможно да не се разкреща и да избухна в пищяне, докато тя говореше...хем ме бе помолила. Разбрах за офертата, срещнах се с госпожа Василева и хоп, всичко започна. Ма то наистина започна...
Започнаха основните ни приготовления, които бяха обвързани изцяло с нашата бъдеща изява. Постепенно се запознавахме с ролята и същината на Европейския парламент. Имахме срещи, на които главно обсъждахме темите, с които всеки един от нас се бе заел, облекло, речево слово...искахме да сме неотразими, неповторими, велики. Искахме да сме най-големите...и знаете ли, успяхме!
Всичко това се проточваше месеци, докато не настъпи месец февруари. Дойде си и интензивната ни работа се ускоряваше ли, ускоряваше.
НА ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ ФЕВРУАРИ УЧЕНИЦИТЕ ОТ СОФИЙСКА ГИМНАЗИЯ ПО СТРОИТЕЛСТВО, АРХИТЕКТУРА И ГЕОДЕЗИЯ ‘ХРИСТО БОТЕВ’ ИМАХА ПОКАНА ДА ПРЕДСТАВЯТ СТРАНАТА СИ, УЧИЛИЩЕТО СИ И НЕ НА ПОСЛЕДНО МЯСТО СЕБЕ СИ ПРЕД ЕВРОПА.
Нашето пътуване започваше на деветнадесети, защото решихме да направиме малко западноевропейска обиколка. Да обогатиме и разшириме знанията си. Да се запознаеме с новото и да стъпиме в Европа като истински граждани на този континент.
Тръгване:
19.02.2008
Сутринта на деветнадесети, събуждайки се усещах топка в стомаха. Беше ми толкова напрегнато, че исках само да се кача в рейса и да отпътувам, че да ми поотмине. Станах, оправих се и хоп – тръгнах. Баща ми дойде да ме вземе и обичайно за него рано сутрин беше малко изнервен. Напъхахме багжите и уж всичко си беше на място, като изведнъж разбрах, че съм си забравила телефона. Не, че кой знае колко много ми трябваше, но майка ми щеше да умре от притеснения. Вече почти бяхме стигнали до мястото на срещата и аз подскочих, изкрещявайки: ‘Боже, забравих си телефона!’. Майка ми си помисли, че се шегувам, но не – аз наистина не бях взела телефона със себе си. Както и да е, баща ми не пожела да се върнем до вкъщи, те на това му викам аз инат, и застанахме пред националния стадион ‘Васил Левски’ и зачакахме. Докато притваряхме очи в тъмната утрин аз си мислих, че това ще да е някаква полиджба, която ми подсказва как всичко ми тръгва надолу и накриво. Сякаш всичко вървеше срещу мене. През цялото време си повтарях що за глупачка съм, но изведнъж пристигнаха повечето от европейчетата, госпожите и ето го и рейса. Качихме се, оставихме си багажите, майка ми тормозеше останалите с въпроси от типа на ‘А, ще мога ли да се обаждам на вашите телефони, за да чувам Стилияна, че ще се побъркам иначе?!’. Габи, душичката, която имаше рожден ден, се съгласи да се отзове на майчиния вик за помощ. Тя бе избраната жертва!
Тръгнахме...ей така изведнъж просто рейса си потегли и ние бяхме в началото на нашето пътешествие. Всичко живо беше с приповдигнато настроение, с извисен дух. Всички бяхме свежарки, дори и в седем часа сутринта. Започнахме деня си подобаващо, а като вече се поосъзнахме – започнахме и да пеем, свирим...че все пак Габи ни беше рожденичка. Такава еуфория ни бе налегнала, че забравих и грижи, и телефони, и всичко. Гледахме да се забавляваме, че да може по-бързо да минава времето. Госпожа Миткова, заемаща ролята на екскурзовод, ни омайваше със сладкодумните си знания за всяко едно посетено или предстоящо да се посети кътче. Тя ни обясняваше всичко, за сметка на това, че екскурзоводката ни просто си мълчеше и се смайваше от знанията на нашата даскалка. Спирахме, почивахме, четяхме европейски съчинения, Митко учеще речта си, слушахме музика, гледахме филми...и ето ни в Будапеща. Транзитно преминаване и озоваване в хотела. Набързо настаняване по стаите. Взимане на душ, приготвяне на багажи, миене, чистене и среща в ‘лоби бара’ на хотела. Там се събрахме всички бъдещи евро депутати. Разпределихме се на теми, тоест така, както ще сме и в самия парламент. Започнахме да дискутираме проблемите, да обсъждаме докладите, доводите и самите теми. Другарките бяха така мили, че да ни покажат грешките, на какво да наблегнеме, какво да не зачеркваме, как точно да се изразиме и да бъдеме неотразими.
Нелюбезните унгарци даваха зор и ни притискаха да приключваме, а за времето не би ни стигнала и цяла нощ. Имахме толкова неща да си кажем и да споделиме едни на други, но натагадък приключихме. Отправихме се към леглата, но тъй като си имахме и рожденичка, която не можеше току-така да заспи, заформихме едно доста прилично парти, по случай повода. Играхме, пийвахме, смяхме се, но явно прекалихме и се наложи да да завършим празненството и да се отправиме към страната на сънищата. Аз лично веднага щом легнах и заспах...направо бях смазана и безкрайно изтощена от пътя.
20.02.2008
Отправяне към Виена
На сутринта, рано, рано кой ял, кой пил, се приготвихме за нашата следваща аристократична дестинация- Виена. Набързо се подготвихме за път и потеглихме. Емоцията ни напираше, бяхме несдържани за следващото предстоящо, изумително приключение. Пътувахме, не кой знае колко дълго, но пак си беше път. Пристигнахме във Виена, поразгледахме тук-таме от автобуса и нашата тур-обиколка започна от Катедралата Стефан. Там ни оставиха и имахме 2 часа свободно време за обиколка. Обикаляхме забележителностите, но не се отдалечавахме, въпреки че аз познавах градчето доста добре. Посетихме само някои местенца, които бяха близко до катедралата. Разходихме се до паметника на чумата, до операта, която виенчанитве не харесват особено, имам предвид самата сграда, до парламента, до кметството. Поогледахме забележителните архитектурни изобретения и то времето си замина. Завърнахме се на посоченото място за среща и там ни посрещтна българска екскурзоводка, живееща във Виена. Тя ни разказа по-подробно за всяко от местата, което посетихме. С нея отидохме и до Хофбург, минахме през музея на принцеса Сиси, която е символа на Виена и виенчани, прекосихме Виена дадлъж и най-накрая стигнахме до паметника на Мария Терезия, където ни очакваше нашия автобус за една авто-обиколка. Всички бяхме като мущички...всеки разказваше впечатления, отваряше подаръци, разглеждаше покупки. Просто си цареше живот и идилия. Потеглихме и някъде след около половин час се озовахме пред една сграда, наричаша се Хундратвасархаус, което ще рече къщата от стотици води. Беше доста интересно. Накупувахме си и оттам сувенирчета и пак към автобуса. Отпътувахме за Мюнхен, където и щяхме да пренощуваме. Тръгнахме...
Пак си поспирахме тук-таме, отдих, кафенце, цигарка, тоалетна...
Пристигнахме твърде скапани от дългото пътуване, но все още кипящи от енергия. Веднага се настанихме по отредените стаи. Всички си влезнахме по убежище и повече не излязохме, жадни за сън, пренаситени от преживявания. Стаите бяха като миниатурни мезонетчета. Бяха с по четири легла, на долния етаж една спалня, а в горното крило - две отделни легла. Бяха много сладки, защото придаваха уют и бяха много мънички, даже едвам си разтваряхме куфарите. Всеки се позами набързо, набързо и скокнахме по леглата. Заспахме веднагически.
21.02.2008
Следваща спирка – Мюнхен.
На сутринта се събудих много късно, добре че си бях оправила багажа предната вечер, измих си очите, зъбите и се запътих към автобуса задъхано. Накачулихме се, закусвахме в рейса и за много кратко се озовахме в Мюнхен. Първата ни среща с баварската столица беше дворците на бийтълсбахерите. Там се поразходихме из градините, поразгледахме и пак в рейса. Направихме една тур обиколчица из Мюнхен и нашата пешаходна разходка започна от кметството на града, което наистина е с брилиянтна архитектура. Типичния готически стил, с който се сблъскахме и във Виена. Посетихме и църквата ‘Фрау Мария Кирхе’, която беше наистина изумителна със специфичния орган вътре. Видяхме традиционните баварски къщурки, малките улички, сладките кафенца и приятните заведения. Опитахме белите вурстчета и разните видове бира. Обиколихме магазините, сдобихме се с някоя нова придобивка, хапнахме и пак бяхме налегнати от мисълта за нашата крайна цел, която всъщност беше и следващата ни спирка. Времето ни беше безкрайно ограничено, а може би просто така ни се струваше заради приятните мигове, то направо си летеше.
Е, тръгнахме към Страсбург...пътуването беше дълго и изморително. Понеже идния ден бе нашето участие в парламента, трябваше да проверим знанията си и БАМ един гигантски тест от четиредесет въпроса. Не беше кой знае колко труден, но трябваше да се справим с него за определено време. Докато се бяхме унесли в теста ние вече бяхме пристигнали. Не беше толкова кратко, колкото звучи, но както вече споменах времето ни летеше.
Пак стария филм...качвай багажи, разпределяне на стаи, настаняване...
Усещаше се силното напрежение от превъзбудата ни в очакване на утрешния ден. Не спирахме да щъкаме насам-натам. Постоянно се влизаше и излизаше. Чуваше се само български език из коридорите.
Излезнахме неочаквано навън, пред хотела, за по цигарка и кого да срещнем – българи. Лично аз бях адски развълнувана от срещата ми с ‘нашенци’ на чужда земя. Поразбъбрихме си с тях, разказвахме за видяните забележителности и предстоящите ни събития. По-голямата част от групата седяхме отвън, защото отвътре направно ни кипеше. Не след дълго срещнахме група немски студенти, които по някаква случайност или не се връщаха от Европейския парламент. Те били просто на разходка из сградата, не с определена мислия, както нас. Останахме и с тях на по бира. Говорихме, викахме, пяхме, смяхме се, щуряхме и пак към леглата. Оправихме си костюмите, гладихме ризи, хвърчахме от стая на стая кой за запитване, кой за съвет. Когато умората ни налегна неизбжно ние приключихме подготовката си и легнахме да поспим, ако въобще можехме...
22.02.2008г. Нашият ден. Денят на запознанството ни със същината на Европа.
Събуждане. Ставане набързо. Обличане и моментално излизане отвън пред хотела. Не можахме да си устоим един на друг...ама толкова бяхме красиви всички, сияехме. Като се започне от главата, та чак до петите. Едни наконтени ( умерено ), лъснати отвсякъде, усмихнати, с прекрасно настроение, с искрящи лица...не можехме да се налюбуваме на самите себе си. То не бяха снимки, пози, чудесии. Беше ни претъпкано от пеперуди в стомахчетата, че чак гласовете ни пресъхваха от време навреме от притеснение. Долавяше се полълха на музикалността, която издаваха сърцата ни...толкова силно препускаха, че щяха да изхвръкнат. След като се налюбувахме на вънщния си вид, след като приключихме фото-сесиите, след цялата тази еуфория си седнахме на познатите седалки и с малко по-сериозен дух отпътувахме към сградата ‘Луиз Вайс’ – въпросния парламент. Преминахме през самия Страсбург набързо, набързо и ето ни отпред. Автобуса спря пред една великолепна, наситена със стил и авторитет сграда. Очите ни изкачаха от орбитите си, когато я погледнахме, седяхме тъй малки и безпомощни пред иконата на на цялата европейщина събрана накуп. Беше като приказка. Омаяхме се в магическото изражение на самата сграда. Дори видяхме българското знаме сред останалите на другите страни в Европейския съюз. Пак си направихме по няколко снимки, дори една обща. Запъхтяни се втурнахме към сърцевината на сградата. Влязохме в самия ореол и там сварихме други тинейджъри, чакащи на опашка да си чекират багажа и да си вземат баджовете. Беше неповторимо, това което изпитвахме в този момент. Всички правихме безбожно много снимки, оправяхме коси, чистихме обувки, с две думи подготвяхме се за изявата си. Наредихме се на самата опашка и зачакахме. Полека - лека се доближавахме до финала на тази дейност. Влезнахме, пуснахме чантите си през машина, сканираща багажите ни. След като цялото това ‘моткане’ приключи, дойде една българка, която беше нашият вожд до следващото изпитание. Тръгнахме, всички българи вървяхме през нещо толкова гигандско и могъщо. Чувствах се не на себе си. Представях си се като утвърден депутат. Всички вървахме със стройна и изтеглена походка, а главите бяха излезли извън пределите на парламента. Самучувстивито ни бе нараснало. Цялата вътрещност на сградата, сърцевината и бе обградена от зеленина. Усещаше се живостта на атмосферата. Навсякъде из коридорите, през които минавахме беше светло, чисто, уютно. Стигнахме до едно преходно помещение и там се установихме за момент. Жената, която ни доведе дотук ни раздаде стикери, според това кой по каква тема ще участва. Фигурките, изрисувани на баджовете подсказваха коя група си. Влезнахме в една доста добре заформена зала, в която всъщност предстоеше нашата закуска. По чудо бяхме първи. Влезнахме и наоколо бе прзно. Само по масичките беше наредена типичната френска закуска – кроасани. Масичките и столчетата бяха така разпределени, че да може всяка държава да заеме позиция. Взехме си чай, какао, сок и поседнахме да закусим. Докато се хранехме приидваха разни чужденци, любопитстващи да узнаят повече за нас. Разбръмчахме се наляво-надясно, позавързахме по някое приятелство и започнаха да ни представят на микрофон. Това беше нещо като генерална репетиция за гала събитието, което тепърва предстоеше. След като си попляскахме с ръце едни на други, взеха че ни привикваха по теми, на групировчици, за да се отправим към пленарната зала. Място, на което са решени милиярди съдби...Повървяхме известно време и изведнъж се озовахме в един коридор, които отвеждаше към мястото на церемонияра. Малко по малко взизахме. Нашата групичка бяхме аз, Жени, Надя и Ники. Ний влезнахме и какво ми стана извднъж...Започнах да се удивлявам на ‘гледката’. Държах фотоапарата и държейки го не можех да изразя нито чувствата си, нито емоциите си. Просто само оглеждах внимателно всеки детайл от тази огромна зала. Всички бяха толкова превъзбудени, че едвам ни отвеждаха по местата. Разпределиха ни и когато заехме своите позиции церемонията започна. Аз не спирах да се озъртам навсякъде. Въртях се непрекъснато и само повтарях на Ники, който седеше до мене :”Ники, погледни къде сме ! Не ти ли е странно ?”. Все още не ми се вярваше, че всъщност аз седя на седалка, стояли какви ли не депутати, от коя ли не страна. Чувството, обзело ме, беше адски нетипично. Не знаех, че наистина нещо такова се случва. Беше като сън.
Един по един излизаха представителите на всяка една от държавите. Можете ли да познаете с коя държава започна всичко...Ами разбира се, че с България. Излезна наш Митко, които докато пътувахме ни надуваше главите с речта си. Ние я бяхме научили почти на изуст. Както и да е, Митко зае своята депутатска поза и започна с „Good Morning, ladies and gentlemen ! It’s pleasure for me to be here…”. Нищичко от това, което каза не беше прочетено. Всичко беше научил наизуст. Представи ни възможно по най-добрия начин. Беше с изключително представителен външен вид и едновременно с това адски спокен. След неговата реч се изредиха всички останали, които не стига, че и не бяха с костюми, а най-нагло си четяха речите от разни листчета. България за първа година на такова събитие и ще остане запомнена завинаги. Ние се отличавахме от всички останали.
След като приключи представянето на държави, градове, училища и така нататък, дойде ред и на речевото изказване на местните управници в тази сграда. Застанаха няколко човека на главния пост и започнаха да ни обясняват защо всъщност сме тук и какво ще бъде нашето по-нататъшно приключение.
Всеки един от нас пред себе си имаше по един микрофон, карта за гласуване, бутони за езиците и височината на звука. Столовете бяха много удобно. Цялата зала беше запълнена от хора. Отвсякъде се снимаше и се обсъждаше колко невероятно нещо се случва. След като завършиха с предаването на инструкциите ни отведоха отново към стаята за гощавка. Както обича да казва дядо ми Тошо „Гостито е гости, докато те гощават”. Та така и ние отидохме пак да похапнем. Поседнахме на предположимите столове и започна голямата гощавка. На всяка маса стоеше по една солидна купа със салата. Вкусни топли питчици и по една грамаданска порция пиле с картофи. Тези хора определено не си щадеха ястията. Преядохме. На всичкото отгоре и за десерт имаше сладолед.
Тогава започна големия купон. Бяхме се заели с участието на една игра, която се сформираше от четири деца, но от различни националности. Аз бях в отбор с един румънец, една шотландка и един испанец. Играта представляваше деветнайсет въпроса, от които имаше само един на български. Всички други бяха на останалите езици, на присъстващите представители на държавите членки. Целта беше да се разрастне междукултурния диалог, да се научиме да общуваме, независимо от манталитета или било то религията. Всеки от нас трябваше да намери представител от всички държави, за да му преведе въпроса и да му подпомогне с отговора.В цялата зала настана какафония. Прииждаха непрестанно хора с въпроси към теб. Всеки обикаляше безспирно. В продължение на четиресе минути в залата настана хаос. Изведнъж, ни се заяви, че е време да се разотиваме по групи, но този път не отивахме на игра или даден вид забавление. Отивахме по залите...отивахме като депутати.
Пристигайки в малките залички пак се разпределихме и поседнахме. Там определено хората бяхме около двайсетина души, не повече. Така наречената конференция започна много бързо. Аз се бях настанила до един финландец, който през цялото време ми обясняваше, че няма глас и не може да взима участие. Целта в началото ни беше да назначиме президент, за който гласувахме предварително. Заявиха желание няколко човека, от които избрахме едно доста симпатично румънче, на което класата бе изписана на лицето му. Самата му визия излъчваше интелигентност. Борбата му бе срещу двама ирландци, които не се даваха лесно. След назначаването на президент трябваше да си потърсиме и секретар. Желаещите за секретари бяха само ирландци и нямахме избор – назначихме момиче за секретарка, която беше англоговоряща и щеше да се справи със задачата си.
В края на краищата започнахме нашия дебат. Президента утвърждаваше нашите предложения, а ние ги заявявахме. Ние дискутирахме заедно с него по нашата тема, а именно „По- динамична Европа”, което ще рече как нашата държава би могла да помогне за развитието на ЕС. Всеки се застъпваше за родината си и изтъкваше своите тези защо точно тя е по-добрата. Имаше по-сериозни спорове между самите депутати, но те бързо заглъхваха, при намесата на президента. Всичко беше толкова сериозно, че единственото липсващо нещо в този момент бяха медиите. Бяхме сериозни и замислени. Бяхме се преобразили за този един ден. Всеки, който имаше желание да изрази своята теза вдигаше ръка и включваше микрофона. Всеки имаще какво да каже. Времето ни беше много ограничено и бързахме с крайните заключения, които щяха да се изрекат в пленарната зала. Приключихме и с тази мисия. Ориентирахме се обратно към залата. Преминахме през огромните коридори и пак се озовахме в залата. Този път се настанихме по желание и част от българската група седнахме на едно място. Тогава започна крайтото обобщаване на всяка една от темите. Всеки президент и секретар извеждаха заключенията и правеха обобщение. Имаше възможност за тези, които не са съгласни да си дадат мнението. Всичко мина по вода и дойде ред на последната изненада от програмата ни – награждаването с купи. Тези награди бяха за печелившите в играта с въпросите на различните езици. Излезе едно момиче и обяви финалистите, които бяха четитири отбора. Имаше викторина между тях, за да се открои най-добрия. Въпросите бяха или от музикалната сфера, или обвързани с ЕП. Останалите зрители също се включвахме чрез вот. Те задаваха въпросите на отборите, а ние гласувахме. Когато се узна кой е победителя дойде ред да наградят и учителите, които участваха в същата игра с въпроси на различни езици. Когато обявиха печелившите сред тях беше и наша госпожа Миткова. Всички толкова се развълнувахме, че я поддържахме с подсвиркване няколко пъти. Тя спечели чадър на европейското знаме. Беше много вълнуващо, личеше си, че и на госпожата и се нравеше ;).
Всичко свърши с финална реч. Размърдаха се всички от залата. Излезнахме отпред в коридора и там си се срещнахме българите. Направихме си по още някоя снима и се отправихме към рейса. Така завърши един невероятен, изключително удивляващ ден, прекаран в Европейския парламент. Цял едничък ден...
Като се качихме пак, отново в автобуса и се почувствах някак празна...Сякаш част от мене бе останала я в пленарната зала, я нейде по коридорите. Наистина беше неповторимо, приказно изкарване. Много кратко, но много стойностно и полезно. Пътувайки си мислех, че може би това бе единствения ми шанс да стъпя не просто в сградата на парламента, а да я посетя като депутат, се едно съм част от нея. Много хубаво бе всичко. Изпипано докрай.
За да не се прибираме по стаите си, направихме вечерна разходка из града. Разцепихме се на компанийки и всеки пое на някъде. Аз, Мари, Дани и Павката обиколихме крайните кваратли и накрая решихме да изпием по бира като бели хора в някое кафенце. Влезнахме в едно заведение, поръчахме си по бира, разказвахме си впечатляващи моменти. Повозихме се на трамвай, пообиколихме няколко магазина и се запътихме към автобуса. Срещнахме много българи...
Пристигането в хотела беше доста шумно. Не спирахме да обменяме информация за случилото се. Бяхме пренаситени от прекрасни отживени емоции. Не можехме да повярваме, че всичко свърши толкова набързо.
След като улегнахме след цялото това вълшебство, обвзело всички ни, си свалихме костюмите и решихме да отпразнуваме случилото се с по бира. Излезнахме пак на обичайната си пейчица и се заприказвахме. Иван и Ники извадиха по една китара и започна нашето празненство. Дойдоха и немците. Забавлявахме се доста добре, докато не изкокна иконома на хотела, който ни помоли да си лягаме. Нямаше как да му се противопоставиме и го направихме. Прибрахме се по стаите побъбрихме си още малко и си залегнахме. Легнахме си толкова щастливи и позитивно настроени. Заспахме с усмивки на лицата. Беше наистина изключителен ден. Лека нощ !
23.02.2008г.
Продължение към Будапеща.
Сутринта събрахме багажите си, тъй като напускахме Страсбург. Закусихме и оставихме куфарите пред хотела. Решихме да разгледаме градчето през деня и се втурнахме на разходка из Страсбург. Хванахме си трамвайя и се появихме в центъра на града. Бяхме сами, без екскурзовод. Само дъщерята на госпожа Василева беше с нас, което беше напълно достатъчно. Разходихме се стабилно из градчето. Видяхме доста интересни неща. Нямахме кой знае колко време за губене и се задоволихме с няколко къси часа да се посветиме на Страсбург.
Запознахме се с маниерите и културата на хората. Града беше наистина много мъничък, но за сметка на това си беше заслужил призванието за Европейски център. Къщичките бяха неслучайно в баварски стил, все пак Бавария бе на минутки от града. Навсякъде лебедите красяха рекичката и миниятурните езерца. Тези изящни животинки бяха много присъщи за града. Освен, че му бяха отличителност, а и чар.
Полюбувахме се още малко и си се завърнахме в автобуса. Срещата беше на обичайното място, на една спирка. Зачакахме...Дойде и насядахме удобно за идното пътешествие, което щеше да е с доста проточено времетраене.
Завърнахме се към обичайната обстановка. Гледахме филми, разказвахме си вицо, от време на време изпростявахме и то не малко...че то бе неизбежно, спирахме, почивахме, спахме. Спането беше ключовото за този преход. На Павката на телефона е повече от видно за каква масовка става въпрос.
В крайна сметка си пристигнахме във вече добре познатия от първата нощувка хотел. Беше доста късно и даже не ни остана време да си пожелаеме „Лека нощ”. Заспахме твърде уморени...
24.02.2008г.
Престой в Будапеща. Пълнолетие.
Сутринта си поспахме бая и след като се намотахме, излезнахме за нашата обиколка на Будапеща. Първо бегло се запознахме със столицата от автобуса, но не след дълго взехме нашата екскурзоводка. Тя беше впечатляваща. Беше украинка, но омъжена за българин и говореше български перфектно. Служеше си с разни архаични думи, които не бяхме чували отдавна. Разглеждането на града ни започна от площата на героите. По пътя за там видяхме и българското посолство. Слезнахме от автобуса и се разходихме в района около площада. Подминахме едно езеро, приличащо много на нашето „Ариана” и там също имаше зимна пързалка. Купихме разни сувенири и пак се качихме на автобуса за следващата спирка. Невероятната сграда на парламента беше следващата забележителност, която посетихме. Великолепната архитектура смая всички ни. Сградата беше грамадна с 365 кули, колкото са дните в годината. Поналюбувахме и се и се втурнахме към Рибарските кули, които се простираха от другата страна на Дунава – Буда. Разгледахме въпросните кули, видяхме макета им, който беше приспособен за слепи, изключително добре изработен от желязо. Видяхме там и паментника на чумата, който беше подобен на онзи във Виена. Отбихме се до музея на марципана. Той не беше с много големи размери, даже напротив бе една малка стаичка. Вътре всичко беше изработено от марципан. Имаше огромна торта, тежаща 350 кг, принцеса Сиси, също с човешки размери, парламента и много други специфични за Унгария забележителности, изработени само и единствено от марципан.
След голямото разхождане из примамливите местенца, решихме да си позволим разходка с корабче по Дунава. Отправихме се натам. Качихме се на един туристически кораб и потеглихме. Качихме се отгоре при капитана, на който междудругото ужасно много му пречихме с нашите снимки и не стоене мирно. Пуснаха ни много хубава класическа музика и обикаляхме Будабеща надлъж. Всички бяхме много щастливи и доволни. Цялото това удоволствие продължи един час, но наистина си заслужаваше да го опитаме. След като приключи корабното пътешествие, отидохме на суша, където имахме час-два свободно време за хапване. Аз, Жени, Мари, Иван, Ники и Митко се втурнахме да търсиме заведение, в което да хапнеме гуаш. Все пак да си в Унгария и да не се докоснеш до специялитета -срамота. Влезнахме в едно ресторантче на главната улица и си поръчахме. Мой бе подтикът да ядеме гуаш и след като ни го сервираха всички недоволстваха, че било като телешко варено. Въпреки всичко, изядоха си ги. Свободното ни време приключи и се отправихме към автобуса. Оговорихме си екскурзоводката от агенцията да спреме до някой магазин, че трябваше да купя бонбони, че да почерпя за рождения си ден на утрешния ден. Отидохме до един доста огромен хипер маркет за всякакви стоки. Нещо подобно на нашето Метро, с тънката разлика, че не беше на едро. Купихме си бонбони, бири, разни други неща за пиене. Не се бавехме много и вече отпътувахме за хотела. Дадоха ни малко време за отдих и ни привикаха на мястото, от където започна всичко. Там се бяхме наредили този път не по теми, а по предпочитания. Госпожа Василева бе застанала в средата и започна нейното слово. Разказа с няколко думи за впечатленията си, недоволството понякога от нас самите, успехите, които пожънахме, за споделеното време, което тъй малко остави толкова много у нас. Усещаше се раздялата, все пак си беше и последна вечер...с насълзени очи, пресъхнали гърла седяхме и слушахме. След това и директорката се включи да подсили стойността на съдаржанието. Наистина беше много трогателно цялото сбогуване с тази прекрасна и ползотворна екскурзия. Не ни се искаше хич да свършва, но нямаше как. И туй както всичко друго останало си имаше и своя край. Прибрахме се отново по стаите и се приготвихме за отпразнуването на рождения ми ден. Моят осемнадесети рожден ден. Изкъпах се, облякох си новата рокля и с нетърпение зачаках да стане 12 часа. Идваха хора от другите стаи, които ми казваха още в 11ч., че в България вече е 12 с се опитваха да ми честитят, но аз възразявах, туй като бяхме в друга часова зона. Дори моята приятелка Ина ми се обади точно в 11ч. Беше ми много напрегнато. След като вече оставаха броени минуту направо щеше да ми се пръсне сърцето. Ръцете ми се потяха и трепереха неспирно. Ето, че си дойде време и просто излезнах от стаята и започнах да се прегръщам с всички. Беше много мило. Дори не очаквах да е толкова хубав този рожден ден. Бях се налегнала от мисли, че след като няма да съм си сред свои хора няма да е кой знае каква забава, но определено сбърках. Отвсякъде чувах „Честит Рожден Ден”. Исках просто да сграбча всички и да ги стисна адски силно в знак на благодарност. Извадихме пластмасовите чашки и започнахме с наздравиците. Никога не бих забравила нещо толкова невероятно и магическо както този рожден ден. Беше нещо възхитително, по-добро не съм и очаквала. Купона завъртяхме в стаята на Зарко. Жени се реши да изпее някое друго парче, което беше голям подарък, при положение, че през цялото време съм я умолявала да пропее. Всички бяха много весели и доволни, което беше достатъчно за едно добро парти. Танцувахме, пяхме, пихме, викахме, забавлявахме се подобаващо. Настана вече сутрин и трябваше да полегнеме за час, два. Легнах си пълнолетна, първата ми нощ като самостоятелно, отговарящо за себе си лице. Не го усещах...
25.02.2008г.
Истинският ми рожден ден.
Сутринта естествено всички бяхме в облака на алкохолния делириум, но въпреки всичко с усмивки посрещнахме прекрасното рождено утро. Качихме се на автобуса и потеглихме за къде...този път право на изток, Балкана ни зовеше, България бе нашата поредна крайна точка. Връщахме се там, откъдето идвахме. Аз като рожденичка имах честта да почерпя, а и така и направих. Веднага, още със самото качване извадих кутията с бонбони и започнах да черпя. След като приключких с тази дейност и насъбрах хиляди невероятни пожелания, нямах сили и полегнах. Изкарах доста лежерен рожден ден, за сметка на нощта. Пътуването бе дълго и изтощтително. Както при всеки друг преход и този път спирахме да отдъхваме. Слушахме музика отново, но тя бе тематично обвързана с празника ми. Всички бяхме на половина много щастливи, но останалата част тъгуваше за отминаващото си време. Имам безкраен белег, отбелязан на задграничния ми паспорт- печат от границата и то на моята дата, моя рожден ден, пълнолетието ми. Не след дълго или може би просто ми се стори така вече бяхме в България. Пуснахме си патриотски песни, с които приветствахме страната си. Колкото повече наближавахме София, толкова по ми се плачеше. Исках да седна и да зарева с глас...просто да ми олекне.
И ето ни вече в хубавата ни европейска столица, нашата скъпа София. Пристигнахме и заварихме задръстване, прах, надути клаксони...може би не беше така, но в момента бях критична, защото съм афектирана от случилото се преди няколко дни. Намирах кусури. Станах изведнъж дребнава и арогантна към родното си местенце...
Ето ни вече и на стадиона...мястото, през което и до ден днешен минавам, по пътюм за училище. Нашето начало, а и край също. Видях майка ми, баща ми с букет в ръка, Рони. Беше ми предостатъчно. Рейсът спря. Слезнахме всички един по един, взехме багажите и се втурнахме към семействата си. Щастливи на половина, че сме у дома. Аз дори се върнах пак в автобуса, с предтекст да проверя да не съм забравила нещичко...но всъщност исках за последно да усетя атмосферата на онуй неописуемо приключение. Слезнах пак долу...с празни ръце. И край ! То просто свърши...така като и започна.
Благодаря !
25.03.2008г
12:05 вечерта
No comments:
Post a Comment